Наскоро имах рожден ден. Това е едновременно най-любимият ми, но и най-разочароващият празник. Радвам се, че е моят ден, но остава и тази частица на тъга от получените подаръци. За мен те са като знак, който показва дали даден човек ме познава добре или не.
Всъщност за мен изборът на подарък за друг човек е свещена дейност. През това време се опитвам да „вляза в обувките“ му и да преценя какво би му харесало. Заедно това използвам и всички ключови моменти от разговорите ни, за да съм сигурна, че избраното ще бъде оценено и полезно. Затова и винаги хората са възхитени от моите изненади.
Пагубното в моя случай е, че очаквам от останалите същото отношение. Понякога обаче, притиснати от времето и обстоятелствата, дори и най-близките нямат възможността да изберете най-доброто. Колкото и да осъзнавам този факт, разочарованието се изписва на лицето ми веднага щом отворя подарък, който не ми пасва.
Подобна е случката с една от добрите ми приятелки, която за рождения ден избра да ми подари часовник. Да, имах нужда от подобен аксесоар, но аз обичам да заделям повече средства за подобни артикули. Затова подаряването на часовник, който е около средния клас и се чува как тиктакат стрелките му, не ми се понрави. Дори и моделът да е добър, пак не бих го сложила.
Приятелка ми веднага разбра раздразнението и попита за обратна връзка. Бях честна, тя ми каза, че не оценявам усилията ѝ леко се скарахме. Неприятно, но срещата ни трябваше да продължи. В течение на разговора се опитах да обясня, че съм човек труден на подаръци, защото имам прекалено високи и понякога нереалистични представи. Тя пък ми сподели, че е имала други планове, но покрай пандемията нямало как да ги реализира и това бил „подарък в последния момент“.
Разбрах за замислената изненада и аз наистина бях във възторг. Въпреки че не я бях получила, самият факт, че някой е искал да ми организира нещо подобно, ми стопли сърцето. Ето точно тези нематериални подаръци струват толкова много.