Свободата на словото винаги е била проблемна точка на пречупване в общността на България. Множество инициативи за прочистване на словото подемат граждански ангажирани фигури. Но ако се вгледаме по-внимателно ще видим, че това са главно студенти от Факултета по журналистика към Софийския университет.
Всъщност у нас свободата на слово отдавна е само красива фраза, която обаче е напълно невярна. На теория всеки, дори и аз, съм свободна да пиша каквото пожелая в блога си. На практика обаче дори аз се въздържам да конкретизирам с негативизъм по обществени и политически теми. Предпочитам когато харесвам нещо или някого да го изтъквам с положителни му характеристики без да намесвам други лица, места, случки и събития.
В момента ви давам пример за така наречената автоцензура. Много родни журналисти се налага да я прилагат много по-често, отколкото самата медия им задава посока на писане по темите на дневен ред. Това е изключително показателно за развитието на демокрацията у нас. Ако прегледате последните доклади на Европейския съюз, ще видите, че България постепенно изпада от класацията за демократичност и свобода на словото. По тези точки ни води дори Румъния, която има доста проблеми в управлението си, в икономиката и политиката.
Как обаче да освободим словото? Мисля, че не мога да дам отговор на тази въпрос. Това би бил един много дълъг процес, който ще последва след като медиите престанат да бъдат политически инструмент, след като паднат оковите на изкривената демокрацията, след като се ограничи корупцията и след като хората се почувстват спокойни да казват, точно онова, което мислят и чувстват.