Преди да премина към днешната тема, да ви дам отчет, че чехлите с бодилчета се оказаха една неочаквано добра инвестиция и наистина действат вълшебно на изтръпналите ми от постоянното седене крака. Недостатъчна мярка срещу трайното обездвижване обаче. Затова преди няколко дни с приятелка решихме да се измъкнем от заседналия, да не кажа залепнал за стола пред компютъра живот, който водим, поне за малко и вместо да направим редовния си тур до мола с кола както обикновено, решихме да стигнем и да се върнем пеша. Речено – сторено. Поразгледахме, купихме си някои неща и тръгнахме да се прибираме. Беше точно в тази седмица, в която всяка вечер валяха обилни дъждове и се разразяваха страшни бури. Е, малко – точно петнайсет минути не ни стигнаха да се приберем, преди да се разрази стихията. Дъждът се изсипа изведнъж и наистина като из ведро, завихри се една вятърна въртележка и наистина стана страшно. Ще кажете какво пък толкова страшно. Да, наистина успяхме да се скрием под една от новите модерни спирки, но това съвсем не ни създаде усещането за защитеност. Не знам как и с какво е закрепена, но така застрашително скърцаше все едно всеки момент ще се стовари на главите ни. Отделно от това на шосето, където в през деня очевидно беше правено някакво преасфалтиране, пътните строителите бяха оставили метални знаци, очевидно да указват, че движението на МПС в района е забранено, но абсолютно необезопасени за такива случаи – дотолкова, че силният вятър ги отнесе на метри от мястото, където бяха първоначално. Не ми се мисли какво щеше да се случи, ако на пътя си бяха срещнали човек. Като прибавим към тая мрачна – и в буквалния, и в преносния смисъл картина – скърцащите огромни клони, надвесени над крехката конструкция на спирката, едва ли ще се учудите, че предпочетохме на бегом под пороя да се изнесем до най-близката масивна сграда. Та ако трябва да отговоря на въпроса, който сама поставих в заглавието – не ме притесняват точно ветровете и бурите, защото стихиите все още щадят нашите географски ширини от апокалиптичните гледки, на които ставаме свидетели в световните новинарски емисии. Опасявам се обаче от нещо много по-страшно от гнева на природата – от човешката немарливост и непредвидливост. От това, че съвсем видимо много от рекламните кострукции и улични съоръжения не са съобразени с променените в последните години климатични условия и все по-често случващите се ураганни ветрове, че не се прави редовно саниране на дърветата и още, и още…